Едно око

ЕДНО ОКО
За да разберете картините на Мирослав Ибришимов трябва да знаете за неговия интерес към Духовното. Основно присъствие във неговите картини е отредено на Ангелите. Онези невидими, светли духовни същества, които ни помагат неусетно. Които вървят с нас в делника, но от “другата страна” и ние не можем да го видим , но те ни виждат, закрилят, напътстват. В този смисъл картините на Мирослав са прозорци в отвъдното. Прозорци, през които наднича едно ангелско око. Нашия свят е триизмерен и всичко, което се случва ние го възприемаме в перспективата пространство- време. В картините на Мирослав има само едно ангелско око отвъд измеренията – окото на Духа. От “другата страна” познатите ни измерения не съществуват. Всичко е събрано в Едно.



Всъщност, това е Едното Око на духовния свят, с което ни наблюдават в Един Миг извън времето и пространството, всички негови обитатели. И ако това е недостъпно за нашия разум, който трудно би могъл да си го обясни с понятия, то художествения образ лесно ни го внушава. Зрителната представа създава непосредствено усещане, че Те наблюдават. “Как така всички са в едно?” е въпрос, на който не намираме отговор. Но за духовния свят логичен би бил въпросът докато наблюдава нас, сенките, в долината на илюзиите – кому са необходими тези наши индивидуалности, които толкова ценим и за които сме готови да убиваме. Тези самозатварящи се и самовзривяващи се его-та, които не могат да видят ВЕЛИКИЯТ СИНТЕЗ.
Тъй като аз търся същността и психологическия подтекст на художествения образ мисля, че Мирослав Ибришимов във всяка следваща своя картина ни повтаря: “ Те ни виждат” или “ Той ни гледа” . Не можем да се скрием от Неговия поглед. Всеки от нас го разбира, но мнозина предпочитат да се самозалъгват, че могат да се скрият от СВЕТЛИНАТА в някое сенчесто местенце, някъде из душевните дебри. Но истината е, че такова място не съществува и никой не може да избяга от собствения си САМОСЪД.
Мирослав много обича да чете Библията, Петър Дънов, Рудолф Щайнер, Достоевски. Безкрайните разговори, които сме провеждали са били винаги в тази посока, но той не е сектант и не ограничава възприятията и мислите си в едно русло. Като всеки нормален човек, който търси светлината на духовното той предпочита да върви по своя път.
В известен смисъл неговите картини са нещо като иконопис, но отвъд догматичната норма. Днес има много хора, които търсят светлината на духовното извън канонизираните пътеки и дават израз на тези свои търсения в изкуството, което създават. Все пак Мирослав е повече художник. Когато окачите негова картина на стената се отваря едно светло пространство, от което ни гледа ДУШАТА. Гласът на душата е гласът на съвестта – онази искрица скрита в най-дълбокото място на същността ни, където човек среща Бог.
Ето, това ми казват картините на Мирослав Ибришимов.