Абстрактен лиризъм
Сред картините на Нено Бакалски
Тази вечер Нено Бакалски е в “Бирхалето”. Разговарям с него сред картините му.
• Тази картина със самотен камък върху зелена поляна е много интересна, можем ли да я определим като пейзаж?
• Да, и пейзаж, в който има и абстрактен и лиричен момент. Търсил съм онова, което се нарича “Ху”(тук Нено прави жест с отворена длан, сякаш ми изпраща въздушна целувка). Бог прави най-различни неща, но в един миг от съчетаването на някои неща ахваш. Усещаш божия дъх, една тревичка, камъче и искаш този момент да го задържиш.
• Какво означава за теб “дъх”?
• Сякаш нищо друго не можеш да искаш от пейзажа. Бог го е сътворил и само трябва да го видиш и да му се наслаждаваш. Като тръгнеш на разходка нали се възхищаваш на големи , величествени планини, скали, където природата те захлупва, а тази полянка и този камък е друго място, където се вписваш в спокойния равен тон на слънцето.
• Да, картината ме докосва на подсъзнателни ниво, но се опитвам да разбера твоят творчески подход.
• Аз не мога да ти я обясня, за това съм я нарисувал. Като наблюдаваш картина ти отваряш една страничка на художника. Но тя не е написана с думи. Ако съм писател ще го напиша. Всъщност, картината е усещането (тук искам да вмъкна една мисъл на Вирджиния Улф: “Да се върнем в усещането, от там започва картината”). Всеки търси да види в картината нещо и то да го поведе. За това използвам символ или някакъв обект, който да ме води. С тези символи мога да те въведа в начина, по който да мислиш и усещаш това, което аз искам да предам в картината. Това се постига чрез усещането за форма, цвят, настроение. Картината е това, което искаме да видим и да намерим.
Някои късат цветята, за да ги сложат във вазата, а аз обичам да рисувам живи цветя. Ето тази картина в случая с поляната и камъка, за която говорим е едно живо цвете – светлината, дървото, което липсва, но неговата сянка трепти в картината. Зеленото на тревата вибрира, сянката се променя, а статичния камък, тежи на мястото си. На пръв поглед картината е абстрактна, виждаш само зелено и едно бяло петно. От далеч се вижда това, но ако се приближиш потъваш в този момент на зеленото, с който търся ефекта на тревата. Всеки един елемент изгражда картината, но същевременно не искам да рисувам тревата стрък по стрък, защото тя трепти и отделните тревички се топят в зеленото. Плановете в зелено, от най-близкия до най- отдалечения, вибрират. Камъкът на преден план е в покой. Той е контраст на това движение от светлина и сянка и привежда картината в покой. Мога да определя тази творба като абстрактно- лиричен пейзаж. Тръгвам от абстрактното, минавам през няколко реалистични момента и отново се връщам към абстрактните усещания.
• В какъв смисъл пейзажът е лиричен?
• Лиричен в смисъл, че държа струните на душата, които по-нежно звучат. Ако има повече темперамент в картината, вече не е лирика, а епос – с повече мазки , ритмика , акорди.
(Аз свързвам лиризма в творчеството на Нено с неговата фина чувствителност и вродена нежност, която проявява към хората и света.)
• За мен е характерно, че съм разностилен. Много съм мислил защо е така... Не можеш целия свят, който възприемаш, да го пресътворяваш все по един начин и със средствата на един и същ стил, т.е. да възприемам света в ограничените рамки на моя стил. Да налагам непременно на света своята гледна точка. Аз търся да видя и опозная другото. Не искам да го пресътворявам през своя стил и мироглед.
Всяко ново нещо си иска и начина на работа. Трябва да вникна в него и да намеря начина, по който да го направя. За всяко нещо, което рисувам е така – то да почне да ми говори, а не просто да го вкарам в рамките на моя стил. този, който прави това подчинява всичко на своето Его –стил и кара публиката да гледа само през неговите очи.
А ,пък аз искам да видя и да открия нещото, то почва да ми говори и аз разговарям с него. За това всяка следваща моя картина е съвсем различна.
• Преди години много ме впечатли една твоя картина на момиче, което стои пред езеро. Как ти хрумна?
• Първо, от тези вълнички на водата. Трептенията. Като се загледаш в тях и ти се приисква да наблюдаваш водата като дете. Сякаш за пръв път я откриваш. Заставам като дете на кея и през погледа на детето тези вълни ме увличат и в един момент, ако усетя водата аз потъвам в нея чрез съзнанието си. За това образа на детето, което я наблюдава се появява там. Това е разговор. За това образа на момичето, което е с гръб към зрителя се появява във водата.
Ако тази картина я погледне някой, който си мисли за самоубийство, ще си помисли нещо лошо. Но всеки по различен начин може да усеща картината. За това аз не искам да говоря за картината. Не мога да кажа как тя трябва да се гледа и какво трябва да видим в нея. Защото тя не е това.
Моето послание е в образа. Вода, слънчеви отблясъци и в един миг водата почва да разговаря с тебе, възприема те, наблюдава те. И за да влезе в контакт с тебе тя прави този образ. Това е точно това “Ху” – божествен момент, който откриваш.
• Много ми харесва и тази рисунка, в която си стъпил на камък в морето и си вдигнал ръце- това ти ли си?
• Бих казал, че е жена ми.
• Къде се случва това?
• Плаж, вода, стъпваш по камъните и се наслаждаваш на небето. И искаш да останеш, да не напускаш никога това място. Потопил си се в това щастие. Запаметил си тия елементи и после само като си припомниш един от тях се връщаш отново в щастливия момент.
• Мисля, че ти си винаги различен и всяка твоя картина ни дава нова гледна точка.
• Много съм се чудил какъв е моят стил. И стигнах до извода, че това е абстрактния лиризъм. Говоря със символи които съм открил, или по-точно съм преоткрил.
Ето например, тази рисунка на момиче е за мимолетния поглед. Ако започнеш да задълбаваш в подробностите ще изгубиш този миг. А той е наистина мимолетен. В този миг ти губиш представа за формата на устните, очите, прическата, защото ако се вгледаш в тях ще изгубиш мига. Не си в мига, а в нещо друго. Това е рисунка на мига, в който си видял момичето и вече не можеш да споделиш подробности.
• Този миг е по-силен от “подробностите”?
• Това е “Ху” и край? Божественото. Не може да го повториш, да го притежаваш. Той си е минало! И всяка картина ти носи точно това – уникалното настроение и неповторимо усещане на онези неща, които искаш да споделиш с другите.
• Твоите картини са израз на...?
• Моите усещания, любовта, причините, следствията от нашите действия. Искам и другите да съпреживяват тези неща. Да намерим Бог в себе си.
Човек какво търси като смисъл на живота: Красотата, Любовта, Бог. Картината е една молитва. Разговор с Бога. Молба Той да ти разкрие нещата от Себе си и да видиш нещата, за които си се помолил. Търсиш хармонията.
Ето, тази картина, наречена Богослов е посветена на това. Като си играеш с един гълъб като дете ти просто общуваш с Него. Без никакви сложни понятия. Гълъбът не се плаши от теб и ти не се плашиш от него. радвате се един на друг.
Пирамидата и другите символи в картината изразяват нашите човешки фантазии за Божествената реалност. Това са каноните, които сме си измислили – религиозни и научни. А всичко е в тази простота, която виждаме в играта на гълъба с едно голо дете – Проявлението. Ти го приемаш и виждаш. А капките, които се сипят над детето са като благослов – мана небесна, но всъщност и това е измислен символ взет от религията. Истината е, че трябва да открием света с детски очи.
Хубави са картините, които стават на един път и не можеш да ги
повториш. Например “ Музика”, която ти подарих е много силна. Защото е станала на момента и не може да се повтори. Станала е в един миг. Еуфория. В нея има светлина и движение, които са се случили в момента на ставане на самата картина. Има мигове, когато всичко ти помага и е станало. Тогава си казваш, повече няма да го пипам.
• А тази картина с луна и дърво е като стихотворение?
• Това е нощ. Цветът на нощта. Сякаш ще те грабне и ще те отнесе. Нощта е уж черна, а пък не е черна, в нея има много цвят.
автор на интервюто Петко Н Петков.
Тази вечер Нено Бакалски е в “Бирхалето”. Разговарям с него сред картините му.
• Тази картина със самотен камък върху зелена поляна е много интересна, можем ли да я определим като пейзаж?
• Да, и пейзаж, в който има и абстрактен и лиричен момент. Търсил съм онова, което се нарича “Ху”(тук Нено прави жест с отворена длан, сякаш ми изпраща въздушна целувка). Бог прави най-различни неща, но в един миг от съчетаването на някои неща ахваш. Усещаш божия дъх, една тревичка, камъче и искаш този момент да го задържиш.
• Какво означава за теб “дъх”?
• Сякаш нищо друго не можеш да искаш от пейзажа. Бог го е сътворил и само трябва да го видиш и да му се наслаждаваш. Като тръгнеш на разходка нали се възхищаваш на големи , величествени планини, скали, където природата те захлупва, а тази полянка и този камък е друго място, където се вписваш в спокойния равен тон на слънцето.
• Да, картината ме докосва на подсъзнателни ниво, но се опитвам да разбера твоят творчески подход.
• Аз не мога да ти я обясня, за това съм я нарисувал. Като наблюдаваш картина ти отваряш една страничка на художника. Но тя не е написана с думи. Ако съм писател ще го напиша. Всъщност, картината е усещането (тук искам да вмъкна една мисъл на Вирджиния Улф: “Да се върнем в усещането, от там започва картината”). Всеки търси да види в картината нещо и то да го поведе. За това използвам символ или някакъв обект, който да ме води. С тези символи мога да те въведа в начина, по който да мислиш и усещаш това, което аз искам да предам в картината. Това се постига чрез усещането за форма, цвят, настроение. Картината е това, което искаме да видим и да намерим.
Някои късат цветята, за да ги сложат във вазата, а аз обичам да рисувам живи цветя. Ето тази картина в случая с поляната и камъка, за която говорим е едно живо цвете – светлината, дървото, което липсва, но неговата сянка трепти в картината. Зеленото на тревата вибрира, сянката се променя, а статичния камък, тежи на мястото си. На пръв поглед картината е абстрактна, виждаш само зелено и едно бяло петно. От далеч се вижда това, но ако се приближиш потъваш в този момент на зеленото, с който търся ефекта на тревата. Всеки един елемент изгражда картината, но същевременно не искам да рисувам тревата стрък по стрък, защото тя трепти и отделните тревички се топят в зеленото. Плановете в зелено, от най-близкия до най- отдалечения, вибрират. Камъкът на преден план е в покой. Той е контраст на това движение от светлина и сянка и привежда картината в покой. Мога да определя тази творба като абстрактно- лиричен пейзаж. Тръгвам от абстрактното, минавам през няколко реалистични момента и отново се връщам към абстрактните усещания.
• В какъв смисъл пейзажът е лиричен?
• Лиричен в смисъл, че държа струните на душата, които по-нежно звучат. Ако има повече темперамент в картината, вече не е лирика, а епос – с повече мазки , ритмика , акорди.
(Аз свързвам лиризма в творчеството на Нено с неговата фина чувствителност и вродена нежност, която проявява към хората и света.)
• За мен е характерно, че съм разностилен. Много съм мислил защо е така... Не можеш целия свят, който възприемаш, да го пресътворяваш все по един начин и със средствата на един и същ стил, т.е. да възприемам света в ограничените рамки на моя стил. Да налагам непременно на света своята гледна точка. Аз търся да видя и опозная другото. Не искам да го пресътворявам през своя стил и мироглед.
Всяко ново нещо си иска и начина на работа. Трябва да вникна в него и да намеря начина, по който да го направя. За всяко нещо, което рисувам е така – то да почне да ми говори, а не просто да го вкарам в рамките на моя стил. този, който прави това подчинява всичко на своето Его –стил и кара публиката да гледа само през неговите очи.
А ,пък аз искам да видя и да открия нещото, то почва да ми говори и аз разговарям с него. За това всяка следваща моя картина е съвсем различна.
• Преди години много ме впечатли една твоя картина на момиче, което стои пред езеро. Как ти хрумна?
• Първо, от тези вълнички на водата. Трептенията. Като се загледаш в тях и ти се приисква да наблюдаваш водата като дете. Сякаш за пръв път я откриваш. Заставам като дете на кея и през погледа на детето тези вълни ме увличат и в един момент, ако усетя водата аз потъвам в нея чрез съзнанието си. За това образа на детето, което я наблюдава се появява там. Това е разговор. За това образа на момичето, което е с гръб към зрителя се появява във водата.
Ако тази картина я погледне някой, който си мисли за самоубийство, ще си помисли нещо лошо. Но всеки по различен начин може да усеща картината. За това аз не искам да говоря за картината. Не мога да кажа как тя трябва да се гледа и какво трябва да видим в нея. Защото тя не е това.
Моето послание е в образа. Вода, слънчеви отблясъци и в един миг водата почва да разговаря с тебе, възприема те, наблюдава те. И за да влезе в контакт с тебе тя прави този образ. Това е точно това “Ху” – божествен момент, който откриваш.
• Много ми харесва и тази рисунка, в която си стъпил на камък в морето и си вдигнал ръце- това ти ли си?
• Бих казал, че е жена ми.
• Къде се случва това?
• Плаж, вода, стъпваш по камъните и се наслаждаваш на небето. И искаш да останеш, да не напускаш никога това място. Потопил си се в това щастие. Запаметил си тия елементи и после само като си припомниш един от тях се връщаш отново в щастливия момент.
• Мисля, че ти си винаги различен и всяка твоя картина ни дава нова гледна точка.
• Много съм се чудил какъв е моят стил. И стигнах до извода, че това е абстрактния лиризъм. Говоря със символи които съм открил, или по-точно съм преоткрил.
Ето например, тази рисунка на момиче е за мимолетния поглед. Ако започнеш да задълбаваш в подробностите ще изгубиш този миг. А той е наистина мимолетен. В този миг ти губиш представа за формата на устните, очите, прическата, защото ако се вгледаш в тях ще изгубиш мига. Не си в мига, а в нещо друго. Това е рисунка на мига, в който си видял момичето и вече не можеш да споделиш подробности.
• Този миг е по-силен от “подробностите”?
• Това е “Ху” и край? Божественото. Не може да го повториш, да го притежаваш. Той си е минало! И всяка картина ти носи точно това – уникалното настроение и неповторимо усещане на онези неща, които искаш да споделиш с другите.
• Твоите картини са израз на...?
• Моите усещания, любовта, причините, следствията от нашите действия. Искам и другите да съпреживяват тези неща. Да намерим Бог в себе си.
Човек какво търси като смисъл на живота: Красотата, Любовта, Бог. Картината е една молитва. Разговор с Бога. Молба Той да ти разкрие нещата от Себе си и да видиш нещата, за които си се помолил. Търсиш хармонията.
Ето, тази картина, наречена Богослов е посветена на това. Като си играеш с един гълъб като дете ти просто общуваш с Него. Без никакви сложни понятия. Гълъбът не се плаши от теб и ти не се плашиш от него. радвате се един на друг.
Пирамидата и другите символи в картината изразяват нашите човешки фантазии за Божествената реалност. Това са каноните, които сме си измислили – религиозни и научни. А всичко е в тази простота, която виждаме в играта на гълъба с едно голо дете – Проявлението. Ти го приемаш и виждаш. А капките, които се сипят над детето са като благослов – мана небесна, но всъщност и това е измислен символ взет от религията. Истината е, че трябва да открием света с детски очи.
Хубави са картините, които стават на един път и не можеш да ги
повториш. Например “ Музика”, която ти подарих е много силна. Защото е станала на момента и не може да се повтори. Станала е в един миг. Еуфория. В нея има светлина и движение, които са се случили в момента на ставане на самата картина. Има мигове, когато всичко ти помага и е станало. Тогава си казваш, повече няма да го пипам.
• А тази картина с луна и дърво е като стихотворение?
• Това е нощ. Цветът на нощта. Сякаш ще те грабне и ще те отнесе. Нощта е уж черна, а пък не е черна, в нея има много цвят.
 |
| От ART Neno Bakalski |
автор на интервюто Петко Н Петков.
Коментари